Николай Неделчев: Допускам, че фалшивите картини са ми подхвърлени нарочно

От изложбата свалих 14 произведения, които купих заедно от антиквар, казва колекционерът

Диляна ДИМИТРОВА, Емил Л. ГЕОРГИЕВ – „Площад Славейков“

На 30 май в столичната галерия „Структура“ бе открита изложбата „Модернизъм и авангард. Български перспективи“, с произведения от частната колекция на бизнесмена Николай Неделчев – живопис, графика и няколко пластики. Десетина дни по-късно стана ясно, че някои от творбите са фалшиви – копирани са произведения на съвременни автори и са подписани с имената на български творци – Сирак Скитник, Гео Милев, Харалампи Тачев… Фалшификатите бяха открити с търсене по изображение в интернет.

От галерията и от името на колекционера излязоха с обръщение, в което се казва, че са жертви на измама и помолиха за извинение. Междувременно свалиха ментетата от стените и подадоха сигнал за измама в прокуратурата. Във вторник, 19 юни, изложбата отново ще бъде достъпна за публиката, обеща директорът на галерията Мария Василева пред „Площад Славейков“.

Поканихме колекционера Николай Неделчев, за да поговорим откъде и как е купил фалшификатите, какво смята да прави с тях и какви са проблемите в търговията с художествени произведения у нас.

– Бихте ли разказали как се сдобихте с фалшивите картини, г-н Неделчев?

– По тази изложба работих с един от най-добрите и значими реставратори в България, доц. Стефан Белишки, голям професионалист, реставрирал седем от изложените маслени платна. Веднъж той ми каза по телефона, че негов познат има неща, които може би ще ме интересуват. Този познат се казва Александър Александров и е антиквар, ателието му се намира на ул. „Цар Асен“. Отидох, първия път не видях кой знае какво, казах му имената, които ме интересуват. Седмица по-късно ми се обади, че вече ги има и така попаднах при него на една папка. Тя включваше работи на Гео Милев, Мирчо Качулев, Харалампи Тачев, Сирак Скитник и на други автори.

– Проблемните картини от изложбата?

– Точно така. Но защо се заблудих? В измамите, и особено тези в изкуството, най-важното е разчитането на страстта на този, който прави нещо, и на емоционалността му. В този случай това го оставяме настрана – аз съм се заблудил. Освен че са нарисувани в стила на тези автори, много от произведенията имаха печати на две издателства – „Везни“, което е на Гео Милев, и „Хемус“, където по това време той също работи; някои от тях имат печат на фронталната част, не отзад.

– Не изследвахте ли мастилото, хартията на тези произведения?

– Къде може да направи човек такова нещо [в България]? Нека си говорим истината – няма такава лаборатория. Нека се каже, за да се знае къде са проблемите и защо. Аз съм имал смелостта и дързостта да покажа на всеослушание моите неща, докато колегите колекционери си стоят. Знае се за голямо количество ментета, но никой не оповестява тези неща, по някакви техни причини – дали от срам, че може да се изложат, дали от идеята, че не могат да се прехвърлят после, не ме интересува.

Второ, ако ние тръгнем да правим обследването, това е процес, който може да трае години наред. Доц. Белишки предложи, когато приключи изложбата, да се свалят произведенията, и особено знаковите, и да им се направи реставраторско изследване, това ще отнеме може би година-две. Отварям нова скоба тук – кой в България казва, че едно нещо е автентично?

– Сертификати издават в Националната галерия, Националния исторически музей, и според една скорошна поправка в Закона за културното наследство, вече и регионалните музеи имат право.

– Не само. Има отделни хора, които вършат това, особено един с много силен глас. Проверете това, защото те с това се издържат.

– И според поправките в ЗКН от януари тази година, хората, които издадат грешни експертизи, съзнателно, или не, ги грози до 3 години затвор. Така че занапред може би няма да е така лесно да се вадят сертификати на ментета.

– Този, който не прави, той не греши – това е мое житейско верую. Ако падна, ставам, превързвам си раните, научавам си урока и продължавам напред. И това, което стана, е добър пример – нека се отвори разговор, от години се говори за тези неща под сурдинка. Ангел Папалезов (ръководител на сектор „Културно-исторически ценности“ при Главна дирекция на Национална полиция – бел. ред.) засегна тази тема, и аз я засягам, и ако има някой смелостта, нека направи едно журналистическо разследване по темата…

– По БНТ казахте, че сте имали предварително дебат дали да включите въпросните произведения в изложбата. Подозрения ли имахте?

– Не, дебатът беше по-скоро заради бройката, тъй като станаха много произведенията. Не съм се съмнявал в автентичността им, може би е било лекомислено от моя страна. Сега на няколко места прочетох, че аз едва ли не съм направил тази изложба, за да си узаконя колекцията. Това е абсурдно. Ако трябва да узакониш един фалшификат, какво правиш? Викаш изкуствоведи, които познаваш, и ти издават сертификати, като никой не разбира за това нещо. Втори вариант: ако искам да бъде малко по-представително, правя едно събитие в никому непозната галерия (частна, не Софийска градска или „Структура“ , която не говори нищо в чужбина, още повече, че е нова), изваждам произведенията за една-две седмици, но по никакъв начин няма да правя пиар. Защо да искам някой да открие фалшификат? А аз правя точно обратното. Приличам ли ви на безумец?

– Немалко хора твърдят, че още на откриването забелязали, че някои от картините са фалшиви. Никой ли не сподели това с Вас?

– Простете ми, но единственият начин, по който може да се сертифицира едно произведение на изкуството, ви го казах. Всичко останало са спекулации. Извън сертифицирането кой е начинът, по който определяш, че едно нещо е оригинално?

– Ние успяхме да намерим някои от фалшификатите с търсене в интернет.

– А останалите?

– За тях има специалисти. Защо не проверихте просто в интернет?

– Не съм достатъчно технически грамотен.

– В галерия „Структура“ вероятно има изкуствоведи, които могат да кажат кое е автентично, още повече, че са нужни консултанти, когато се решава какво да влезе в изложбата. Въпросът е тези неща не трябваше ли да бъдат проверени предварително, например от хората, които са писали каталога? От Борис Данаилов, например, който е бил директор на Националната галерия.

– Той беше там, но никой нищо не ми каза.

– За колко от произведенията сте сигурни, че са автентични?

– Отговарям отново: това, което ще направя, въпреки че съм сигурен, че почти всички неща са автентични, е да ги дам за експертиза. Има много неща, които имат надписи и посвещения на гърба. Да кажем, една работа на Борис Елисеев, която е подарък на жена му. Има на Крум Кюлявков, подарена на Сима Маркович, който по това време е някакъв партиен функционер в Москва. Има много други написани неща, но кой може да ви каже? Ружа Маринска откъде може да знае?

– Защо да не знае, тя е експерт.

– Сериозно ли говорите?

– Съмнявате ли се в нея?

– Единственото нещо, което може да докаже автентичността, е тази проверка, която ви казвам, че ще направя.

– Да Ви разбираме ли, че за произведенията, които свалихте междувременно от изложбата, предполагате, че може да не са фалшификати?

– Махнах всичките, защото ги взех заедно и са от една папка, от един и същи човек, по едно и също време купени.

– Колко работи имаше в папката, която купихте?

– 18 неща купих, а бяха около 35-36 в папката. Тук не са изложени всички 18. 14 от тях са в изложбата, но махнахме всичко, дори тези, в които още никой не се усъмнил.

– От този антиквар купували ли сте преди?

– Не, аз не го познавах.

– Благодарен ли сте на медиите, че разкриха част от сертификатите?

– Абсолютно съм благодарен, но имам въпрос към вас, и към останалите медии. Преди месец имаше скандал с фалшификати на Владимир Димитров-Майстора в галерия „Ракурси“ (скандалът бе в началото на декември 2018-а – бел. ред.). Тук аз правя нещо с идеална цел – нещо, което съм събирал, защото ме е вълнувало, правя го с моите пари и с галерия, която е частна. А в онзи случай става дума за неща, които се продават на търг за 25-26 хил. евро. Къде, извинявайте, е по-големият проблем?

– И там всички картини бяха със сертификати.

– Което отново поставя въпроса за сертификатите. Но в онзи случай има и материален интерес, и то огромен. Защо обаче вие не проявихте интерес да стигнете до него?

– Проявихме.

– Вие може би да, но всички останали медии защо не направиха едно журналистическо разследване?

Предупредиха ме, че ще си навлека неприятности с това, което правя в момента. Аз обаче нямам проблеми, това е страстта ми. Какъвто и да е резултатът, аз ще стигна до истината. Но това, което трябва да се направи в тази ситуация, е да се промени средата – чрез закон, чрез разследване и осветяване на всички тези недъзи, защото това нещо трови и колекционерите, и галеристите, нездравословно е.

Искам нещо да разберете много ясно: аз съм колекционер на съвременно изкуство – живи български и чуждестранни автори. Такъв съм от 5-6 години, защо? Една от причините е проблемът с фалшификатите. Аз започнах, както повечето – със стари майстори. След това осъзнах, че това не е моята работа, не исках да се занимавам „това е със сертификат, онова не е“… това не беше основната причина, но е важен фактор. Основната беше, че подкрепяйки съвременното изкуство, ти подкрепяш живи хора. Освен някакви средства, ти им даваш и признанието си, позволяваш им да работят. Какъв е шансът някой от нашите майстори, например Златю Бояджиев, да стане европейско име? Почти нулев, нищожен. А тези млади хора са отворени към света – живеят тук, работят там, могат да направят кариера, така че има резон да се инвестира в тях. Имам може би над 600 работи в колекцията си, като повечето колекционери и аз не съм описал цялата си колекция. Досега не съм продал нито едно произведение. С изкуствоведи съм имал контакт само като съм купувал определени неща – примерно на Генко Генков имам сертификат. Аз не съм в този бизнес и по никакъв начин не се смятам за арт търговец.

– Виждали сме Ваши неща в изложба със съвременно изкуство в Софийска градска галерия („Разместване на пластовете“, 2017-а), например една резбована бухалка…

– Ще ви кажа какъв е моят етос, за да разберете мотивацията ми – защото също като в криминалистиката трябва да стане ясно кой го прави и защо. Преди 4 години направих една изложба, казваше се „Образ и подобие“ (в Националната галерия – бел. ред.). Тя беше изцяло с живи автори, сам си я финансирах. Дори моят приятел Кольо Карамфилов, който ме запали по колекционирането, не беше включен, защото разделителната линия беше жив автор, а той тогава вече беше починал. След което преместих тази изложба, отново на мои разноски, в Пловдивската градска галерия, после в Русенската градска галерия и Варненската градска галерия. Не знам кой я е харесал или не, но се опитах да създам някаква форма на култура. Преди два месеца тази изложба, но в малко по различен формат, беше в Музея за модерно изкуство в Тбилиси. Само че форматът беше още по-интересен, защото това бяха 48 произведения, подбрани от куратора Стефан Стоянов от моята колекция, и 19 грузински автори. Беше страхотно. Присъстваха всичките грузински национални телевизии, медии, може би там отношението е различно. Отново го направих с мои средства, а това не е евтино начинание – застраховки, транспорт… За тази изложба в България вие не сте чули – но аз не го правя, за да чуете, правя тази изложба с идеалната цел, да се помни. Може да съм наивен, прекалено смел и дързък, да съм разсърдил хората със сертификатите, а те не са участвали тук – това не ме интересува.

Пак казвам, аз съм човек, който прави нещата, и греша. Ставам, изтупвам си прахта, превързвам си раните, ако имам, и продължавам. Няма да спра с тези неща. А това, което се случи, ще използвам, за да стигна до края с тези недъзи, защото това е недъг на нашето общество. Всички го знаят, но никой не го коментира.

– Имате ли идея защо фалшивите картини, които бяха открити дотук, са толкова лесни за откриване, та всеки с интернет да може да го разбере?

– Аз имам същия въпрос, мисля, че това не е случайно. Някои хора ми казаха, че в един момент се е разчуло за моите интереси и съответно започнаха да ми се обаждат хора, примерно: „Тук имам една работа на Дюлгеров, искаш ли да я погледнеш?“.

Когато някой иска да те уязви, той трябва да има някакви неща, с които лесно да докаже тезата си. Защото не са неща, които могат лесно да се хванат във Фейсбук. Някой ще ми каже, че това са фалшификати и аз ще отвърна: „Добре, нека свърши изложбата и ще ги подложим на експертиза“, но това става веднага и веднага хвърля бензин в огъня.

– Допускате, че тези неща са ви подхвърлени нарочно?

– Допускам го.

– Говорите за журналистическо разследване. Вие готов ли сте да ни дадете възможност да направим едно разследване – да снимаме всички работи във Вашата колекция и да ги проверим?

– Абсолютно. Ако можете да го направите вместо мен, ще съм много благодарен, защото това струва много пари и време. Проверете всичките колекции обаче и откъде идват сертификатите им.

– Стига да получим достъп…

– Това е въпрос на подход – намерете фабриките или търговците.

– Би могла да го направи и полицията… Подадохте ли сигнал за фалшивите картини?

– Да, днес нашият адвокат е внесъл жалбата в прокуратурата с разпечатки на нещата, които съм купил. На мен ми е интересна версията на антикваря. Нека каже от кои колеги е взел работите. Вярвам, че нашата полиция има достъп до кадърни хора и ще стигне до истината.

– Кой е по-важният проблем на българското изкуство – да го запознаем с модернизма или да го изчистим от фалшификатите?

– Аз мисля, че трябва да го запознаем с модернизма. Това със сигурност… Не, всъщност не! По-важно, разбира се, е да го изчистим от фалшификати. На откриването казах, че с тази изложба моята надежда е, че ще разширим разговора за модернизма, да започнат да се появяват нови автори. Например намерих страхотна картина на един автор, Христо Бабров се казва, направил корицата на книгата „Глутница хора“, през 1935 г. отива във Франция и там му се губят следите. Понеже няма биографични данни за този човек, не го включихме в изложбата и в каталога, нямаше какво да напишем. Та, надеждата беше да се възстанови разговорът за българския модернизъм, да се намерят връзките му с другите изкуства, модернизмът и авангардът да станат част от културата, защото има модернизъм в архитектурата, в литературата, дори в музиката.

– С тези думи дали не оборвате предварителната информация, че изложбата иска „да запълни бяло петно“ в историята на българското изкуство, защото не сме имали модернизъм?

– Да, а Ружа Маринска казва, че това не е вярно, било писано. Хора, отворете учебниците, говорете с някого, който учи изкуствознание в момента и кажете тези имена, които той е прочел в тези учебници. Нищо.

– Вие говорите за учебниците. В галериите има модернизъм, например в Националната галерия.

– Но не знаете кои са авторите. Проверете този факт, питайте и Мария Василева. Извинявайте, че опонирам, но нека бъдем точни. За мен беше важен разговорът, исках да го започна. А в момента се занимаваме със сертификатите в българското изкуство, което пак не е лошо. Това е голям проблем, но за него трябва да се говори открито, а не под сурдинка.

– В такъв случай може ли да говорим за мафия в този бизнес?

– Със сигурност има организирана престъпна дейност. Не бих казал мафия, защото не искам да квалифицирам.

– Светлин Русев бил ли е сред Вашите консултанти приживе?

–  Не, не е бил. Но ще ви кажа една история за него, свързана с тази изложба. Първата работа, която придобих, е на Мирчо Качулев – това са двете платна в черна дълбока кутия със стъкло отгоре в изложбата. Когато я придобих, се видяхме със Светлин, пихме кафе, той ми симпатизираше, защото направих музейно депо, даже две, но едното е на супер ниво, с високи рампи, мрежи, по които се движат нещата. 80% от работите там са съвременно изкуство. Тогава показах това произведение на Качулев на Светлин и той ми каза: „Това е шедьовър, продаваш ли го?“, отвърнах: „Не, купих го преди 2 дни“. Друг въпрос е колко разбира и той. Но тази работа ме накара да започна да чета за този период, тя отключи интереса ми.